Подвеждането под общ знаменател, крие опасност от обезценяване усилията на тези, които успяват въпреки, а не защото така трябва

ПОЗИЦИЯ

Приключи седмият етап на Програмата за международно оценяване на учениците – PISA 2018г. Резултатите на нашите ученици разбуниха кошера на общественото мнение. В милата ни татковина от такива обществено значими теми като футбол и  образование всеки разбира. В това отношение се знае, че сме ненадминати. И мало и голямо, имам предвид от гледна точка на капацитет в образователната сфера, се хвърли да нищи този тъй важен за обществото ни проблем. А той наистина е важен! И хвала на прекрасните анализатори от ИИО. Те с много вещ професионализъм и грижа за вярната посока на промените в образованието анализират реалните факти. Но и не само това. В анализа на ИИО се съдържа един много съществен акцент. За жалост не зная защо този акцент се  пренебрегва и от специалистите и от писачите на пасквили по адрес на образованието. Става въпрос за ролята на PISA-резултатите в образованието и създаването на принаден продукт или казано иначе в развитието на икономиката.

Във втората част на анализа на експертите от ИИО „Високата цена на ниските образователни постижения“; задълбочено и с конкретни варианти посочват защо образованието е ключов фактор за икономическия растеж, за преодоляването на съществуващите неравенства на пазара на труда и за социална кохезия. С научнообосновани факти, образованието се разглежда като инвестиция в човешки капитал. С цяла серия обективни доказателства анализаторите илюстрират, че в условията на информационното общество, смяната на парадигмата в  образователната система, осигурява на хората уменията, които ги правят успешни и по-продуктивни. На този етап, на развитието на обществените отношения, на формирането на  знанията в образователните институции се гледа като възможност за придобиване на компетенции, които позволяват да се генерират и разпространяват нови идеи, да се развиват иновации, да се внедряват и използват нови технологии. 

Да, ама Не! Както бе казал един български мъдрец, надживял своето време. И като се почна едно словоблудство. Едно превъзнасяне по минало и черногледие в бъдеще време. Всеобщ някакъв ропот. Без цел и посока, но общо взето сериозен катализатор на неверието в което се намира нашето общество сега. То не бяха констатации, че  „Стабилно зле са българските ученици по четене с разбиране“ MEDIAPOOL;   „Срив в образованието в девети клас“ в-к Труд; „ЕК постави тежка диагноза на българското образование“ в-к Дума; „Образованието в България не иска и не иска да се промени“ Darik News; „Сривът в образованието ни е катастрофа“ в-к Сега; „Лошо образование, слаба държава: накъде върви България“ DW.com; “Образованието загива….” News.bg. И…. списъкът може да продължи още много.  Не е моя работа да коментирам  истинските цели на вземащите отношение за резултатите от представянето на българските ученици на поредното изследване на ОИРС но крайният резултат, доведе до откритото внушение, че инвестициите които се правят в образованието за подобряване на материалната база, за повишаване на квалификацията на педагозите, за занимания по интереси, за връщане и задържане на напусналите образователната система деца, за издигане социалния и професионалния статус на българския учител в обществото, за привличане на младите педагози в училище не дават добри резултати.

Наложи се самият министър Д. Вълчев да обяснява за пореден път логиката на целите заложени в стратегията на сегашното ръководство на МОН за промяна на българския образователен модел. Не искам да влизам в ролята на адвокат на г-н Вълчев. Той няма нужда от това. Действията му са безукорни и все по решителни в посока към поставянето на образователния процес, там където му е мястото. В страна, където няма в достатъчно налични количества от някакъв свръх ефективен по отношение на създаването на БВП природен ресурс, ресурса са самите хора. Те със своите силни страни са най важният капитал и създател на принадената стойност, от която се формира БВП на една страна. Какво означава това за образованието на този етап, ако искаме да имаме по висок жизнен стандарт? Повече прагматизъм и по малко академизъм в образователния процес. Повече умения за живота, повече себепознаване, компетенции за прилагане на наученото в реална житейска среда, умения за разкриване и развитие на силните страни, способности за преценка на обстоятелства и вземане на решения, здравословен живот и опазване на околната среда, толерантност, работа в екип, изграждане на способности за личностна мотивация, съпричастност към проблемите на обществото. И сега вече съм сигурен, че някой от четящите тези мои споделени мисли са готови, ако не да ме линчуват, най-малко да зададат въпросите които и мен вълнуваха преди да приема новите предизвикателства пред българското училище. И  сигурно сред най-уместните въпроси ще са: Какво става с традициите ни? Не води ли намаленият обем от „чисто“ знание, до дискриминация и лишаване на личността от свещеното право на знание? Не съм сигурен дали отговорът е еднопосочен. По скоро допускам, че е логичен. За себе си, съдейки по процесите, които наблюдавам и от гледна точка на професионалния ми опит съм сигурен, че във времето в което живеем не е възможно да си специалист по всичко. Времето на енциклопедистите безвъзвратно мина. Тезата за „многостранно“ и „всестранно“ развита личност си отиде заедно с „развития“ социализъм. Преди 30г. българското общество поиска свобода. Тя дойде, но бяхме неподготвени за нея. Понесени от на гребена на ентусиазма някак пропуснахме да се информираме но и да приемем, че свободата и демокрацията са не само права, но и задължения. А задължението към нас самите да се грижим за себе си е едно от най важните задължения към обществото. Свикнали бяхме като общество някой друг да решава вместо нас.  И…  продължаваме да се държим като разглезени дечица. Вмененото в съзнанието ни възприемане на предизвикателствата на реалния живот като грижа на държавата и партията, затвърди позициите на известната от миналото система „Мой човек“. Тази уродлива система компенсираше постоянния дефицит на лично потребление, пространство и поле за развитие и изява на личността. Това притъпи у хората способността да се променят и нагаждат според промените, които настъпват в окръжаващата ни действителност. А всъщност това е едновременно право но и задължение на човешкия индивид. Време е като общество и гилдия  да направим трудния избор! Дали да останем там където сме или да продължим с промяната, защото тя се отнася до всеки един от нас. А това да промениш себе си е най-трудната промяна. Ще продължи с години но не е невъзможна.

За това не съм съгласен с обобщението на някои медии и колеги, че в анализа става въпрос за намаляване на резултатите и на най-добрите. Подвеждането под общ знаменател води до обезличаване на резултатите на онези от нас, които работихме „въпреки“ и продължаваме да даваме всичко от себе си за да се случи промяната, която диктува самият живот. На учениците от ОУ „Бачо Киро“ резултатите на НВО в седми клас са се повишили. Всъщност те винаги са били най-високи в нашата област. Като ръководител на училището аз никога не съм отдавал кой знай какво значение на този род класирания. Училището не е олимпиада. Не е, а и не се изисква кой знае какво педагогическо майсторство да напълниш нечия глава с факти, определения, формули и текстове, които просто трябва в определен момент да се репродуктират. Аутистът оказал се в последствие гений А.Анщайн е казал: „Образованието – това е онова, което остава, след като човек забрави всичко, което е учил в училище“ За това за пръв път искрено се зарадвах на високите ни и тази година резултати на НВО. Дадох си сметка че моите колеги са ми повярвали. След многократни целеви обучения, насърчавания, участия в различни форуми, конференции,  дигитализирането на училищната среда, приетото предизвикателство да сме част от общността на иновативните училища, дадоха за пореден път положителен резултат и то с „принадена“ за екипа ни стойност.  Защо с „принадена стойност“?   В нашето училище колегите по БЕЛ и Математика още от 2011г. работят по модела на PISA – задачите. Решаващ фактор за това се оказаха многократните ни срещи с д-р Св. Петрова от ЦОПУО, проф. Г. Цоков от ПУ, проф. Д. Тасевска от ВТУ, дано не пропусна някой, както и обменът на информация между колегите в училище и колеги във Франция, Германия, Естония, Швеция, Палша и други европейски партньори. Тези срещи ни дадоха увереността че модела на управление на образователния процес който искаме да приложим е правилния.   Сега вече и колегите се чувстват удовлетворени. Задачите на НВО тестовете и по БЕЛ и по Математика в преобладаващата си част бяха по модела на PISA. И успехите на нашите възпитаници правят още по привлекателно училището ни за родителския интерес. Защото са сигурни в успеха на своите деца. В професионализма на моите колеги. Да някои колеги и в началото, а и сега бяха скептични. Да излезеш от зоната на комфорт е трудно. А да приемеш това предизвикателство като разширяване на този периметър, е все едно да стъпиш на плаващи пясъци. Трудността идваше и от формата на изпита. Задачи с предимно репродуктивен характер. Всеки от нас трябваше да намери личния си мотив. Да мобилизира цялата си вяра и воля за да го направим. Аз лично чак сега си давам сметка през какво изпитание сме минали. И аз и моите колеги. Това е като да яздиш прав чифт коне стъпил с левия крак на гърба на единия кон а с десния на гърба на другия. Обикновено този номер се прави в цирка, а не в училище. Това е трудна езда. Манежа е кръгъл и единият кон бяга в по малкия кръг. Изминава по малко разстояние. Ако ездачът не знае как да управлява с юздите конете, рискът от провал и контузия е пълен.  Така беше и в училище. А в класната стая влизаш сам. Отговорността  и риска са само твои. Няма на кой да прехвърлиш „вината“. В МОН по това време 2011г. нямаше кой да мисли за някакви си изследвания на някакви експерти от ОИРС. И въпреки това моите колеги успяха едновременно да готвят учениците си  за задачи с репродуктивен характер и заедно с това да показват смисъла на полученото знание,  формирайки умения за участие в познавателния процес, за да могат да прилагат наученото „после“ в реалния живот. Така както ни оценяват сега от PISA. И съм много благодарен на колегите за това разбиране и упоритостта която проявиха. Сега можем да се радваме не само на нашия професионален успех и на успешната реализация на нашите възпитаници, а и на  добрия стандарт.

Да на нашето обучение му липсва прагматичността. Ние все още робуваме на остарялата разбиране, че децата трябва да знаят. Не само! Децата трябва да могат. А точно този показател мерят специалистите от ОИРС. Това е нашият проблем. Защото живота и времето в което живеем искат от нас да подготвим децата за предизвикателствата за живота утре, а не за поредните изпити за т.н. "елитни" училища. Но мисля, че все повече хора осъзнават това. Особено в лицето на м-р Вълчев. На отминалата ни среща на "Световен образователен форум" в Пловдив той ясно и категорично постави въпроса за смяна на модела на организация и управление на образователния процес. За повече прагматизъм и приложимост на наученото в училище. И не е вярно, че това става само през, или чрез ИКТ. Днес да научиш детето да открие и развие силните си страни е най важното ни предизвикателство, а точно това правят "отличниците" по резултатите на тестовете на PISA.

Всъщност стига сме се вайкали. Случващото е нещо напълно нормално. И няма нужда да откриваме топлата вода. Ето например една пъстра палитра от възможности формулирани от Сиймър Пепърт като основополагащи за промяна на образованието идеи, на които се гради неговата „Лаборатория по конструкционизъм“, Ще си позволя да ги споделя тук, без да претендирам, че се някакво кардинално решение на всички специфики и промени, които ни предстои да направим. Превода е на г-жа Жени Сендова  от ИМИ-БАН.

Първата голяма идея е учене чрез действие: Учим по-добре, когато ученето е част от правенето на нещо, наистина интересно за нас. Учим най-добре, когато използваме наученото, за да направим нещо, което наистина искаме.

Втората голяма идея е използване на технологиите като строителен материал. Ако използваме технологиите, за да правим конкретни неща, можем да направим множество още по-интересни неща. И можем да научим много повече в процеса на създаването им. Това важи особено силно за дигиталните технологии: всички видове компютри, включително управляваните от компютър конструкции от Lego блокчета в Лабораторията по конструкционизъм.

Третата голяма идея е трудно забавление: Учим най-добре и работим най-добре, ако го правим с удоволствие. Но забавлението и удоволствието не означават нещата да стават „лесно“. Най-доброто забавление е това, което се постига с усилия. Спортните ни герои работят много усилено, за да стават все по-добри в спорта си. Най-големите майстори-дърводелци дърводелстват с наслаждение. Бизнесмените, които имат успех в сделките, се наслаждават на вложените в процеса усилия.

Четвъртата голяма идея е да се учиш да учиш: Много ученици смятат, че единственият начин да учиш е да бъдеш обучаван. Това е причината те да пропадат в училище и в живота. Никой не може да ви научи на всичко, което трябва да знаете. Човек трябва да поеме отговорност за собственото си учене.

Петата голяма идея е: да отделиш достатъчно време за работата, която извършваш.Много ученици в училище свикват да им се казва всеки пет минути или всеки час: направете това, след това направете онова, сега направете следващото нещо. Ако някой не им казва какво да правят, те се отегчават. В живота не е така. За да направите нещо значимо, трябва да се научите да управлявате сами времето си. Това е най-трудният урок за голяма част от учениците.

Шестата голяма идея е най-голямата: не можеш да направиш нещо както трябва, без да сгрешиш преди това.Нищо важно не става от първия път. Единственият начин да стане както трябва, е да внимаваш какво се случва, когато не става. За да успееш, ти е необходима свободата „да сгафиш“ по пътя.

Седмата голяма идея е: действайте така, както искате да действат учениците ви. Учим непрекъснато. Имаме сериозен опит от други подобни проекти, но всеки е специфичен. Нямаме предварителна идея как точно да действаме. Наслаждаваме се на това, което правим, но очакваме да е трудно. Очакваме да отделим необходимото време, за да го направим както трябва. Всяка трудност, на която се натъкваме, е възможност да научим нещо. Най-добрият урок, който можем да предадем на учениците си, е да им покажем как се борим със собствените си трудности в процеса на ученето.

Осмата голяма идея е, че навлизаме в дигитален свят, в който знанията за дигиталните технологии са важни като четенето и писането. И така, за бъдещето на учениците ни е важно те да учат за компютрите, НО най-важното е да ги използват СЕГА, за да учат всичко друго.

Няма време! Изричаше подканващо един анимационен герой от ТВ състезанието „Минута е много“. Прекрасно състезание! Дано отново да го има някой ден. Защото енциклопедичната памет на отделния индивид, безспорно е силна страна на много човешки същества! Но дали на всички? Дълбоко се съмнявам! Ние в училище с нашият професионализъм и със съдействието на родителите и обществото, а също и според потребностите на това същото общество трябва да насочим днешните деца да открият своите силни страни и да ги научим как да ги развиват. За да могат да успеят в живота.

Време е да спрем да чакаме някой да ни даде, ронейки сълзи по миналото - неспособни да си извлечем поуките! Не познавам човек да е спечелил от търкане на билетчета от лотария! Трябва час по скоро и като учители и като общество да пренастроим училищната система на вълната на това как да подготвя децата да преодоляват предизвикателствата които ги очакват в деня в който ще се запишат в най-стойностния и истински университет. Училището наречено живот!

03.01.2020г.

В. Търново                                                                                                          

Вл. Николов